Кой е виновен за комплексите ни?

Макар и да не си признаваме, всеки от нас има комплекси. Дали ще ни съпътстват през целия ни живот, или пък ще се проявяват само в определени моменти, комплексите са част от нас. Комплексите са онези неща, които пречат на пълноценното ни съществуване и доброто общуване с околните. Свикнали сме да оцветяваме думата „комплекс“ с негативен оттенък и да й придаваме различно значение. Всъщност, понятието комплекс може да бъде свързвано с подсъзнанието и сексуалността според Фройд и Юнг или с чувството за малоценност и стремежа към власт според Алфред Адлер.
Комплексите са част от собствената ни самооценката и от възприемането на заобикалящата ни действителност. Често сами си внушаваме, че не можем нещо, че не сме достатъчно добри, красиви, желани и т.н., че сме безполезни или недооценени. Истината е, че сами поставяме бариери пред себе си и не можем да си повярваме. Това може да е отражение на ниската ни самооценка или пък да е вследствие на подценяване от страна на околните.

Всъщност, ние наистина страдаме от комплекси не само по собствена вина. За появата на комплекси са виновни членовете на семейството, роднините, приятелите, обществото. Чувството, породено от комплекса и съпътстващата го емоция са огледален образ на отношението на околните. Едва ли щяхме да страдаме от комплекс за малоценност ако близките и роднините ни оценяваха това, което сме и това, което правим. Едва ли щяхме да сме обсебени от мания за величие, ако имаше кой да ни покаже, че това, което имаме е достатъчно, за да бъдем щастливи. Често хората не могат да преценят адекватно ситуацията, в която са изпаднали и се влияят предимно от мнението на околните. Което не винаги е правилно. Обикновено комплексите се появяват в детството и преследват човека през целия му живот. Едни от най-често срещаните комплекси са комплексите за малоценност, изоставеност и отхвърленост, Едиповия комплекс и комплексът на Електра, мегаломанията и нарцисизмът.
Причина за появата на комплексите е непрекъснатия стремеж към одобрение. Вечно търсим одобрение – от родителите, от приятелите, от партньора, от децата, от шефа, от колегите, от всички. Децата на прекалено амбициозните родители често са жертва на комплекси за малоценност или отхвърленост, защото не са успели да оправдаят очакванията. А самите родители са перфекционисти, защото техните родители може би са били такива, или пък точно обратното. Желанието на всеки родител е да отгледа и възпита детето си по възможно най-добрия начин и да го предпази. Но понякога родителите се самозабравят и изискват прекалено много от децата си, в стремежа „да поправят своите собствени грешки“.
Ето затова можем да кажем, че комплексите са наследство от родителите. Комплексираните хора израстват с мисълта, че са нещо по-различно и това най-ясно се забелязва в общуването им с другите.
Ако не искате да комплексирате хората около вас, старайте се по-често да им правите комплименти и да отчитате заслугите им. Не се страхувайте, че ще се възгордеят или самозабравят. Помислете вие как бихте се почувствали ако сте вложили цялата си енергия в нещо и накрая сте останали неоценени. За да изградим устоите на едно мислещо и здраво общество, всеки трябва да се научи на някои малки, но много важни неща. Едно от тях е съпреживяването, или както го наричат психолозите, емпатия. Това е способността на човек да се постави на мястото на другия и да се ангажира с неговите чувства. Ако нещо не ви харесва, по-добре не правете остри или негативни коментари и не критикувайте. Насочете вниманието на другите към нещо, което умеят да правят добре и провокирайте мисленето им в тази посока. Запомнете, че всеки човек е важен и всеки може да допринесе за изграждането и развитието на определена идея, стига да се намери кой да му подаде ръка и да му повярва.